Ставаш всяка сутрин не защото искаш а защото трябва, живота така ме научи,
всеки изгрев в повод да се усмихна , защото ме има. А него него го няма. Ще постареем още малко и съвсем ще се променя. Преди толкова силно вярвах с мечтите сега знам, че рано или късно всичко ще приключи. Няма срок всички намираме пътя въпроса е на кого ще липсваме. Какво сме оставили след себе си доброто може би любов ако са я поискали и много усмивки.
Къде по пътя загубих надеждата в нещо по красиво. И се чудя все още защо това сърце обича винаги неподходящия. Защо не ме среща по ранно с тези мъже.Защо съдбата избира да обичам обичани мъже - мъже с очи уморени като моите и със сърца големи и истински,но обичани от други. А как ми се иска очите му да са в очите на мойте деца ,но живота ми е отредил да обичам далечните. Няма ден в който да не мисля ,че това е наказанието ми да обичам и да съм нежелана... pr.